Изказване на президента на Уругвай Хосе Мухика на конференцията на ООН за устойчивото развитие “Рио + 20″, 20-22 юни 2012 г.

Цял следобед си говорим за устойчивото развитие и как да изведем огромни маси от бедността. Какво се върти в главите ни? Дали моделът, който искаме, е актуалният модел на развитие и потребление в богатите общества?

Питам се – какво ще стане с тази планета, ако всяко индуско семейство се сдобие с толкова броя коли, колкото има средната немска фамилия? Колко кислород за дишане ще ни остане? За да съм по-ясен – разполага ли светът с материална база, за да могат 7 или 8 милиарда души да консумират и да хвърлят отпадъци със същата интензивност, както най-заможните западни общества? Възможно ли е? Или дискусията ни трябва да е за друго?

Сами създадохме обществото, в което сме. То е дете на пазара, на конкуренцията. Довело ни е един злокобен и взривоопасен материален прогрес. Пазарната икономика е създала пазарни общества. И ни е довела глобализацията, обхванала цялата планета. Ние ли управляваме глобализацията или тя управлява нас? Възможно ли е да говорим за солидарност и че сме “всички заедно” в рамките на икономика, базирана на безпощадната конкуренция? Докъде стига нашето братство?

Не казвам тези неща, за да отрека важността на настоящото събитие. Напротив – предизвикателството пред нас е от колосална величина, а голямата криза, пред която сме изправени, не е екологическа, а политическа.

Човек не ръководи днес силите, 
които е отприщил, а те ръководят него.

И живота. Не сме дошли на планетата, просто за да се развиваме ей-така, най-общо. Дошли сме, за да бъдем щастливи. Защото животът е кратък и си отива. И никое благо не струва колкото живота. Това е елементарно. Но животът ще ми избяга, докато работя и работя, за да мога да консумирам печалбата, и обществото на потреблението е моторът за това. Защото по определение, ако се парализира потреблението, спира и икономиката, появява се призракът на застоя за всеки от нас. Но именно хипер потреблението разрушава планетата. А това хипер потребление се налага да се генерира непрестанно чрез вещи, които траят кратко, защото трябва да се продава много. В такъв случай електрическата крушка вече не може да издържа запалена 1000 часа. Всъщност може да има и крушки, които издържат запалени по 100 000 часа, но не трябва да бъдат направени. Проблемът е в пазара. Нали трябва да работим и трябва да

поддържаме цивилизацията 
на “използвай и хвърляй”.

Така попадаме в порочен кръг. Това са политически проблеми. Сочат ни, че е време да започнем борба за друга култура. Не става дума да се опитваме да се върнем към ерата на пещерния човек, нито да си слагаме надгробен паметник. Но не можем и да продължим безкрайно да бъдем управлявани от пазара, а трябва ние да го управляваме. Ето защо казвам, че според моето скромно разбиране проблемът ни е от политически характер. Древните мислители като Епикур и Сенека, а също и народността аймара, отсъждат: “Беден не е онзи, който има малко, а който се нуждае от безкрайно много”. И иска още и още.

Това е културният ключ. Така че ще приветствам усилията и споразуменията, които се правят. Ще участвам като управник. Знам, че някои от нещата, които казвам, звучат като празно мелене. Но трябва да си дадем сметка, че недостигът на питейна вода и агресията към околната среда не са причината. Причината е цивилизационният модел, който сме наложили. И онова, което трябва да ревизираме, е нашият начин на живот.

Принадлежа на една малка страна, дарена богато с природни ресурси, за да живее. В нея има малко повече от 3 милиона жители. Има и около 13 млн. крави, от най-добрите световни породи. Плюс 8 или 10 милиони прекрасни овци. Страната ми е износител на храни, на млечни и месни продукти. Почти 90% от територията се обработва.

Другарите ми работници навремето много се бориха за 8-часов работен ден. А днес са постигнали вече 6-часов. Но онзи, който го има, се хваща да работи на две места. Така че работи повече, отколкото преди. Защо? Защото има да плаща безброй неща: мотоциклета, колата, вноски и вноски. Докато се опомни, вече е стар и животът си отива. Тогава човек се пита –

това ли е целта на 
човешкия живот?

Само да се консумира?
Съвсем елементарно е. Развитието не може да е за сметка на щастието, а трябва да се осъществява в името на човешкото щастие, на любовта към земята, на грижата за децата, на приятелството. Щастието е най-важното ни съкровище. Когато се борим за околната среда, трябва да помним, че първият й елемент се нарича “човешко щастие”.

 

Президентът, който живее на село

Хосе Мухика е президент на Република Уругвай. Роден е през 1935 г. в Монтевидео.  През 1970 г. се присъединява към градското партизанско движение Тупамарос и след военният преврат през 1973 г. е арестуван. Като партизанин проявява завидни организаторски способности и умения на стратег. В течение на няколко часа заедно с другарите си завземат град Пандо. По време на сраженията Мухика е ранен от шест куршума, бил заловен и хвърлен в затвора, където прекарва 12 години (1973-1985). Повечето от тях изживява в сурови условия за живот и в изолация, неведнъж е подлаган на жестоки мъчения.

След възстановяването на демокрацията през 1985 г. Мухика е освободен и заедно с други тупамароси създава партията Движение за участие на народа (МПП). През 2005 г. се жени за сенаторката и своя съпартийка Лусиа Тополански. Избиран е за депутат в долната и в горната камара на уругвайския парламент. От 2005 до 2008 г. е министър на селското стопанство.

През 2009 г. Мухика, когото бившият бразилският президент Лула да Силва определя като един от своите примери, е избран за президент на Уругвай от лявата коалиция  Широк фронт. Като такъв живее в скромна селска къща в покрайнините на столицата, до която се стига по черен път. Автомобилът му Volkswagen Beetle е модел от 1987 г. Охраняват го само двама полицаи и Мануела – любимото му трикрако куче. В свободното си време президентът и жена му работят в градината си – отглеждат цветя. Мухика дарява 90% от месечната си заплата на стойност около 12 хил. долара. Благотворителната му помощ подпомага бедни хора и предприемачи, които желаят да стартират малък бизнес. След като дарява парите той получава грубо около средната работна заплата в Уругвай – 775 долара месечно. Това го прави най-бедният президент в света. “Може да изглеждам луд и ексцентричен възрастен човек, но това е свободен избор. Живял съм по този начин през по-голямата част от живота си. Мога да живея само с това, което имам”, казва президентът на Уругвай.