|
|
|
| 29 Октомври 06, 22:50
/ Автор: в. Новинар
|
| Президентът и историята-Иван Гарелов |
| Първанов спечели убедително изборите, не, дори съкрушително, но той бе избран едва от една четвърт от избирателите. Сборът от негласувалите и от подкрепилите неговия опонент показа, че на тези избори избирателите уволниха не само десните, но и целия политически елит. Не дефицит, а пълна липса на справедливост виждат те в оформилото се в прехода социално разделение |
През първия мандат президентът работи за преизбирането си, а през втория - за историята. Тази американска максима, припомнена съвсем уместно от проф. Михаил Константинов тези дни, като че ли е измислена специално за Георги Първанов. През целия си първи мандат той като че ли бе зает главно с това да прави добро впечатление, да не си създава врагове, да се ангажира с добре звучащи каузи, дори да не ги довежда докрай, да създава около себе си клиентелистки политически, финансови и културни кръгове, да говори бавно и тържествено, да огрява с присъствието си всяка светска проява, която е по вкуса на съветниците му.
В Мадрид една кръчма, за да се отличава от другите, е сложила надпис "Тук Хемингуей никога не е бил". Ако някой организатор на светска проява у нас искаше да бъде оригинален, трябваше да напише в поканата "Президентът не е канен и няма да присъства". Президентът си живееше в пълен медиен и обществен комфорт, без да му се лепи нищо лошо, негативно. Това ми даде основание тогава да го нарека "тефлоненият президент". Първанов не беше национален водач, той по-скоро следваше народа си в неговите пориви - така се преобрази и в натовец.
Всичко това свърши, когато в свръхжеланието си да бъде преизбран Първанов стъкми тройната коалиция. След изборите подреди новия кабинет по свой вкус и със свои хора, обгради очевидно нееманципиралия се млад премиер с бивши свои съветници и без да го афишира, превърна парламентарната република в президентска. Това пък ми даде основание да употребя за първи път определението "пълзяща путинизация".
Преди около 2 години, когато ми бе поверена тази колонка, написах следното: "Когато Георги Първанов влезе като президент в сградата на "Дондуков" 1, това бе в някаква степен историческа справедливост. Заради унижението от 4 февруари 1997 г., когато с Николай Добрев, криейки се от тълпата, влязоха в тази сграда, за да върнат правителствения мандат на своята партия и да спасят гражданския мир". В нощта след първия тур Първанов пък каза, че сега десницата преживява своя 4 февруари. Някои изтълкуваха това като пожелание десните да преживеят своя катарзис. А може би това бе високомерна подигравка.
Така или иначе в периода преди втория тур Първанов пропусна да се обърне пряко към десните избиратели и да сключи с тях обществен договор, чрез който да покаже уважението си към опозицията като задължителен елемент на демократичната сграда. Трябваше да го направи не толкова да си осигури техните гласове за втория тур, колкото да покаже, че е против тенденцията главна алтернатива на управляващия политически елит да бъде антидемократична формация, отричаща постиженията на прехода. Той не го направи, а надменно обяви, че няма да сключва сделки с десните лидери. Какви сделки има в ума си, какви лидери, той трябваше да се обърне към обикновените избиратели, на които по силата на народния вот той отново е президент. Колкото и да е парадоксално, Първанов ще успее да се впише в историята дотолкова, доколкото следва реформаторската политика на десните, както го е правил и досега. Впрочем точно тази политика подкрепиха избирателите, гласували за него. Така че не дясното е мъртво в България, а провалът е само на десните лидери. Първанов пропусна да се обърне към гласоподавателите на "Атака", които очевидно не са националисти, а отхвърлят несправедливостта на прехода. Първанов спомена за "дефицит на справедливост", но не разкри дали си дава сметка за характера на техния вот. Вместо това се впусна да теоретизира, че това било традиционният протестен или радикален вот. Тези обяснения просто не отговарят на истината и при Жорж Ганчев, и при Богомил Бонев протестният вот бе в рамките на ценностите и табутата на прехода, докато сега за пръв път става дума за вот против самия преход. Едно ново разделение има вече в страната - на политическия елит, от една страна, и на протеста - от друга. Първанов спечели убедително изборите, не, дори съкрушително, но той бе избран едва от една четвърт от избирателите. Сборът от негласувалите и от подкрепилите неговия опонент показа, че на тези избори избирателите уволниха не само десните, но и целия политически елит. Не дефицит, а пълна липса на справедливост виждат те в оформилото се в прехода социално разделение. Това, че започнаха да се разкриват едни или други далавери на средно равнище, само допълва убеждението им, че където и да боднеш, ще потече гной, че корупцията е повсеместна и се толерира от високо равнище, че властта е преди всичко средство за обогатяване, че елитът ни е окончателно компрометиран. Дори когато се обявяват срещу ДПС, протестиращите не се ръководят от някаква етеническа омраза към турците, това важи само за лумпените, а защото ДПС е най-цинично в своята корупционна практика. Осъзнава ли президентът и своята лична отговорност за евентуалното нарастване на етническото напрежение у насω
Може би за всичко това новият стар президент ще говори тази нощ, когато вестникът вече ще се печата. Но по-важното не са декларациите, а дали Първанов ще стане истински национален лидер, който ще даде на народа си енергията за постигане на обща цел, ще успее ли да прочисти политическия живот от корупцията, ще издигне ли морала в политиката на най-високия пиедестал, ще контролира ли управляващите, ще положи ли началото на решаването на ромския проблем, ще ограничи ли апетитите на ДПС, ще предотврати ли надигането на национализмаω През следващите 5 години ще видим истинското лице на новия стар президент и срещата му с историята. |
|
ДЪРЖАВАТА - ТОВА Е ФАРС 
