“Най-скучните” избори в новата демократична история на България, показват, че над половината от българите не са имали за кого да гласуват. 

Ниската избирателна активност е първият белег на разочарованието и безразличието, обхванали българското общество три месеца преди присъединяването на страната към Европейския съюз.

Огромната преднина на кандидата за втори мандат Георги Първанов е логичен резултат от общо взето приличния му първи мандат, липсата на смислена алтернатива и безпрецедентната мобилизация на цялата държавна машина и медиите в полза на неговата кандидатура, включително чрез щедри финансови инжекции под формата проекти за ЕС.

Не бива да се пропуска, че кампанията на Първанов беше най-успешната в технологично отношение.

Смущаващ, разбира се, е силният резултат на лидера на националистите Волен Сидеров, който на практика се позиционира като най-сериозна алтернатива на статуквото. Успехът на Сидеров е още по-впечатляващ, като се има предвид, че партията му се разцепи на няколко пъти, най-близките му съратници го напуснаха или бяха изгонени, заместникът му в парламентарната група Петър Берон се яви като негов опонент на изборите. Популярността на Сидеров се срина зрелищно през пролетта на т.г., след побоя на магистрала “Тракия”, което предизвика снемане на имунитета му и образуване на съдебни дела.

Въпреки цялата организирана съпротива от страна на държавата и медиите, видимо “по-сресан” и умерен (по скалата на собствения му екстремизъм), Сидеров “възкръсна”. Той успя да мобилизира не само гласоподавателите на “Атака” от парламентарните избори м.г., но дори и да добави нови – най-вече от ГЕРБ, НДСВ, СДС и от левицата . На практика Сидеров стана изразител на протестния вот срещу статуквото на квотно разпределение на власт и блага в тройната коалиция и най-вече на прословутите “обръчи от фирми” на Ахмед Доган.

Медиапул