|
|
|
| 22 Юли 06, 19:41
/ Автор: Теофан Германов
|
| Безброй анонимни валентиндимитровци вършат безобразия в държавни и общински предприятия, удобно скрити зад политически гърбове |
|
http://www.monitor.bg/
Обществото разбра, че в страната няма стабилен политически елит още през 2001 г., когато с мнозинство подкрепи живялият в изгнание бивш монарх Симеон Сакскобургготски и голяма група хора, постигнали професионалната си реализация в чужбина. Че политическият елит има (заслужено) ниско самочувствие се узна на изборите през 2005 г., когато всички партии без изключение натъпкаха листите си с кандидати, които нямат и хабер от политика, а още по-малко от идеологии и програми. Влезлите за месец в политиката чалга-звезди, бизнесмени, актьори, ТВ-водещи, манекенки, даже обикновени мутри и педофили, се оказаха рехаво смокиново листо пред захабената политическа класа.
В последните седмици обаче обществото научи и някои много интересни неща за формирането, начина на действие и най-важното - механизма на задкулисните методи за крепене на елита на средно ниво. Това е елитът, който не е в светлината на прожекторите. Имената на неговите представители не са публично известни, но се оказа, че те могат да свършат далеч повече глупости, отколкото някой министър или партиен водач. Тези случаи са нашумели, така че едва ли има нужда да бъдат преразказани, но определено партиите, политиците, лидерите на обществено мнение и най-вече данъкоплатците-избиратели би трябвало да ги проанализират.
Първият от тях е с бившия главен прокурор и настоящ посланик в Казахстан Никола Филчев. Безспорно главният прокурор е част от висшия елит. Той има огромна власт, включваща понякога и възможността да режисира събитията, като обвинява или оневинява един или друг политик, градейки или рушейки имиджа на едно или друго политическо лоби. Фактът, че човекът, заемал този пост си позволи да създаде няколко скандала за по-малко от седмица, е тревожен поне по две причини. Ключовият пост на главен прокурор е бил заеман от личност, която е склонна към подобни действия. И второ - явно е, че доста хора на по-ниските и средни нива, чувствайки се неизвестни, а затова и защитени, вероятно са правили и правят много по-големи поразии. Особено силна е тази тенденция в съдебния и полицейския апарат. Освен че магистратите са несменяеми, но и полицаите са достигнали вече до самочувствието, което по Бай Тошово време имаха партийните секретари - лица, на които всичко е позволено, защото никой не може да им забрани обратното. Неслучайно в последните години все по-често и открито се случват полицейски насилия, прокурорски разпивки или просто засечки на разговори на магистрати със сенчести босове. Факт е, че Филчев наруши елементарна съдебна заповед. Също така извърши провинение от служебен характер, каквото не би било простено на друг служител от частна фирма или държавно ведомство. А и в първия си контакт с медиите без посредник просто ги напсува. Осъзнаването, че един висш служител най-малкото е бил склонен да го прави и преди, би трябвало да тревожи сериозно данъкоплатиците. И това, което е прикривало подобни действия и гафове е бил плътният кордон от охрана, PR-и, съветници. Тъжен факт е, че политическата класа не направи анализ на казуса "Филчев", а започна да го прехвърля като горещ картоф - партиите похабиха две седмици, за да се обвиняват взаимно кой бил сложил Филчев за прокурор, а кой го бил търпял, кому спрял преписките и кой го бил турил посланик.
Вторият случай - с ексшефа на "Топлофикация"-София Валентин Димитров - се развива по подобен начин. Министър Овчаров и кметът Борисов спорят люто кой пръв бил инициирал проверката, кой говорил за близалки, а кой за милиони и т.н. В последните дни в разправията като терминатор влетя и шефът на МВР Петков. Факт е обаче, че градоначалникът Борисов започна разбъркването на общинското блато, необезпокоявано от десетилетие и в което кметът Софиянски беше пуснал да поплуват и представители на опозицията в СОС. При това безобразията на Димитров са вършени не в предприятие, което управлява абстрактен финансов ресурс, а такъв, идващ от джобовете на над милион софиянци. Важно е обществото да разбере не просто цялата истина за съмнителните имущества и сметки на Валентин Димитров, а да разбере колко са валентиндимитровците в държавни и общински фирми, институции и организации, държащи някакъв монопол или паричен поток.
Това го изисква не просто справедливостта, а и нещо много по-прагматично. Преди буквално година-две приключи приватизационният етап от прехода. В него се родиха, облажиха и забогатяха редица валентиндимитровци, които сега са уважавани бизнесмени. Процесът на приватизация и преразпределение на собствеността е по същността си политически, защото става дума за философията: как, на кого, на каква цена за обществото, ще дадеш дадено предприятие в частни ръце. Впрочем, именно затова не е изненада, че всяко правителство си "отиде" с поне по един приятелски кръг, че много бивши "велики" политици днес са щастливи собственици, и най-вече, че можем ясно да разграничим лукановски, беровски, виденовски, костовски "набори" от бизнесмени, свързани с банковите фалити, масовата, касовата и работническо-мениджърската приватизация.
Но днес излязлата от хаоса на преразпределението на собствеността държава започва нов етап. В България влизат милиарди левове от фондове на Европейския съюз, а също така се оформят и първите наистина крупни обществени поръчки. Впрочем, именно затова и ЕС иска стабилен съд и истинска борба с корупцията. Защото управлението и контролът на евофондовете, а и на крупните обществени поръчки се извършва вече не на политическо, а на чиновническо ниво, което по същество е анонимно, т.е. неподлежащо на публично наблюдение. Политическата ни класа обаче още не осъзнава тази съвсем реална опасност от съществуващото чиновническо-фирмено блато от служби, институции и предприятия, работещи на принципа на "Топлофикация" - София, а продължава да спори чии човек е прословутият Димитров. Разбира се, за това има две прости причини. Първата е в съществуването на партийните обръчи от фирми. И на децата вече е ясно, че става дума за фирми създадени, за да хранят партията, получавайки чрез нея достъп до обществени поръчки, за разлика от други бизнесмени, които се бъхтят от тъмно до тъмно за вниманието на свободния пазар. Именно поради това едва ли можем да очакваме някаква сериозна борба с корупцията на чиновническо ниво. Не и такава, която ще разстрои системата на партийните обръчи.
Втората причина е свързана с държавните предприятия, които също няма да бъдат пипнати сериозно, защото бордовете на директорите на тези фирми отколе са хранилки за партиите, както и източник на допълнителен доход за политически назначените чиновници. Впрочем, именно тази негласна симбиоза между мениджъри и политици в управителните органи на държавни и общински предприятия е в основата на злото. Партията делегира свои активисти в бордовете, без те да имат нужното образование, пък и интерес към нещо повече от едно засеание месечно и джет на плажа. Меиджърът пък има интерес да е добре с всяка нова политическа върхушка, за да си остане толкова анонимен, толкова на работа и толкова заможен. Всеки български гражданин, като се замисли ще се сети, че познава поне няколко вечно пребоядисващи се началници, които при Костов са били тъмно сини, при царя - жълтеещи, а днес - ярко червени, или още по-добре - турскосини. Тъжната за държавната власт истина е, че ако иска да покаже на Европа реална воля за промяна, трябва да посегне именно на окопалия се среден елит и на партийните му попечители.
Третият "емблематичен" случай за гаф на средно управленско ниво в последните седмици граничи с водевила. Посланик, при това професор е освободен от поста си, защото е продавал алкохол от резервите на посолството. Този скандал вади на дневен ред два много важни проблема: натиск от ДПС за кадруване в посолствата, както и въпросът за мамините дечица в задграничните мисии. Последните са статистически значим процент от българските дипломати в чужбина - оценен (засега и вероятно за благозвучие) на четири. Че ДПС кадрува както си иска и където си иска под благия поглед на коалиционните си батковци, не е новост. Неприятното е, че случилото се във Финландия не е изключение, а правило от години в българските дипломатически мисии. И то именно заради самозабравили се анонимни чиновници, наградени с четиригодишна екскурзия за вярна служба. На практика през годините български посланици са правили ключови гафове по всички възможни континенти, без Антарктида. Най-големият, естествено, е липсата на навременна реакция за медиците ни в Либия през 1999 г. Още по тоталитарно време еманацията на чиновническата мечта беше съответният "наш" човек да позамине навън. Това "навън" роди силни комунистически династии от дипломати преди 1989 г. и верига от връзкарски и политически недоразумения - след тази дата. Всъщност народопсихологическата особеност и желание да извикаш "Булгар, Булгар" насред Виена се оказват по-трайни от всички политически веяния. Задачата на министър Калфин е трудна, да не кажем "кауза пердута", защото той трябва да се справи с напъна на червените династии, както и да поразчисти остатъците от по-сетнешните недоразумения в дипломацията, част от които вече са пипнати здраво от ДПС. При това в период, когато ЕС ни гледа под лупа, включително и по много логичния въпрос - какви "международници" ще изпратим през 2007 г. на работа в неговите институцииω
Горепосочените случаи навеждат на мисълта, че не просто политическата класа от 240 депутати и 20-ина министри е похабена и се е превърнала в статукво. В подобна политико-икономическа пихтия от некомпетентност, шуробаджанащина и кражба се се изродили и много от средните нива на политическа, административна и икономическа власт. Друг изход вече няма, освен да се оперира без упойка и да се каже истината за подобни политически хранилки, защото болезнените разкрития през последните месец-два поставиха остро пред обществото редица сериозни въпроси, чиито отговори трябва да бъдат дадени най-късно през 2009 г. |
|
ДЪРЖАВАТА - ТОВА Е ФАРС 
