Митовете за приватизацията на енергетиката

Иван Аладжов, доктор на юридическите науки

Никой не разбра защо правителството на Симеон Сакскобурготски набързо хариза един от големите национални отрасли - електроснабдяването. На обществото така и не бе обяснено какво наложи доходоносните държавни предприятия да бъдат продадени на чужденци. Този сектор, изграден с български инвестиции и работещ винаги на печалба, внасяше значителни приходи в държавния бюджет и с това изпълняваше важни социални функции. Необяснимо е защо България, която сама построи своята енергийна база, днес e обявена за неспособна да я експлоатира.
Електроснабдяването е отрасъл, който произвежда жизнено необходимa услугa за всеки и винаги и навсякъде е в състояние да носи печалба. Но в същото време създава и възможности за ценово изнудване на потребителите, които не остават незабелязани от частния бизнес. Досега монополът в електроснабдяването е бил под строг контрол, при ангажимент на държавата да доставя енергията за всеки на достъпни цени. Дерегулацията на отрасъла заменя монопола с определен брой доставчици, които според теоретиците на неолиберализма ще бъдат принудени от конкуренцията да повишават качеството и да понижават цената на предлаганата услуга.
Практиката обаче не потвърждава тази хипотеза. Навсякъде след приватизацията на електроснабдяването

цените на тока
се повишиха,
без подобрение в качеството. Разминаването между твърденията и действителността показва, че не става дума за грешка в теорията, а за преднамерена обработка на общественото мнение.
Негативните резултати от приватизацията на електроснабдяването в Европа са вече налице. Какво стана например в Германия след старта на дерегулацията на електроенергийния бранш през 2000 г.ω Характерна за този отрасъл в Германия до този момент беше децентрализираната структура от голям брой регионални електроснабдителни дружества. С началото на реформата те бяха принудени да отворят своите електропреносни мрежи за нови доставчици на ток. Създадена беше борса за еленергия, както и държавен контролен орган, но със силно ограничени правомощия. Реформата започна с атака от реклами и обещания от страна на политиците и бизнеса, че либерализацията на пазара е път към понижаване на цените. Действително - за кратко време се появиха голям брой допълнителни доставчици и в борбата за клиенти цените бяха смъкнати с 15% за домакинствата и с 25% за индустрията. Не след дълго обаче тарифите започнаха неотклонно да растат. Днес те достигат увеличение от 50% за домакинствата и 70% за промишлените потребители. За 2005 г. се прогнозира

нов скок до 28%
в зависимост
от снабдителя
и региона. Цената на тока в Германия вече превишава 0,17 евро за киловат за домакинствата (а за индустриалните потребители е само 0,05 евро за киловат). В същото време значително намаля и броят на доставчиците. Само 4 години след началото на реформата 85% от този най-голям европейски пазар на ток вече е разпределен само между четирите гиганта - E.on, ENbW, Vattenfall и RWE (като тези концерни са и основните газоснабдители в страната). Те образуват олигопол, който произволно повишава цените на електричеството и на газта в Германия. Останалите 15% от пазара на ток се контролират от регионални монополисти, които пропускат енергия по локалните си мрежи само срещу неоправдано високи такси.
Вече се е стигнало до там, че инстанциите за защита на потребителите след поредното повишение на цената на тока и газта през 2004 г. посъветваха наскоро консуматорите да не плащат вече надценките, тъй като няма никакво икономическо основание за тях.
Повишението на цените води естествено и до бум в печалбите на концерните.
За 2003 г. печалбите за EnBW са се повишили с 27 %, а домакинствата в страната са обременени с над 5 млрд.евро/годишно допълнителни разходи само за ток.
Доводите, с които електрокомпаниите оправдават ръста на цените, са два - поскъпването на енергоносителите и разходите за рехабилитация и модернизация на мрежите. Това обаче е само половината истина. Няма причина за повишение на таксите например за транзитиране на енергия, след като през изминалата година компаниите от бранша рязко съкратиха инвестициите за разширение и модернизация на електрическите преносни мрежи. Всичко това дава право на германските специалисти за твърдението, че дерегулацията на отрасъла е типичен пример за разминаването между теорията за саморегулиращия се пазар и реалността.
Подобни драстични противоречия между обещания и практическия резултати се наблюдават и във Франция. След Втората световна война там се извърши мащабна национализация, в резултат на която бе създаден гигантски държавен електромонопол - EdF. Той функционира успешно близо половин столетие. Но въпреки отрицателният опит на Германия и под натискът на Брюксел, Франция също взе решение да либерализира своя електропазар през 2003 г. Негативните ценови последици от това решение вече и там са на лице, с 50 % поскъпнаха цените за индустриалните потребители. А ценовия

удар и срещу дребните потребители предстои
Като причина за това във Франция се дава недопустимото договаряне на цените между електроразпределителите, вследствие на липсващ ефикасен контрол срещу тази всъщност недопустима, но трудно доказуема практика.
Въпреки либерализацията на пазара и във Франция цените на електроенергията се увеличават. Причините за повишението са най-различни - като се започне с нарастващото потребление на електроенергия при недостиг на резервни мощности, мине се през огромните разходи за изкупуване на конкуренти (само ЕdF до сега е похарчила за това над 7 млрд. евро) и се завърши с

недопустимото
договаряне на цени
между производителите и неефективния контрол върху подобни практики. В резултат - недоволни от приватизацията са вече дори и големите индустриални консуматори, а обикновеният потребител се чувства направо изнуден от предстоящите повишения. Постоянно нарастват оплакванията на клиентите от новите условия на "свобода на избора", но на значително по-високи цени.
Подобна е ситуацията и в Италия. Вследствие на либерализацията и в тази страна, бившият дьржавен монополист ЕNEL, който със своите 55% все още е пазарно доминиращ, затвори или продаде абсолютно необходимите за редовно електроподаване, но нерентабилни резервни централи. В Италия това доведе до остър недостиг на еленергия, което през изминалите 2 години предизвика множество повсеместни сривове в електроподаването, а страната вече се нуждае от внос на електричество (16 %). Последва и задължителното покачване на цените на тока, като те вече са едни от най-високите в Европа. Така частично приватизираната ЕNEL повиши значително печалбите си за 2004 г. с 12 % до 11 млрд. евро.
Парадоксално се възприема и фактът, че ръстът на цените върви паралелно с намаление на разходите на компаниите за производство и разпределение на енергията, въпреки затварянето на стари губещи централи и на нерентабилните резервни далекопроводи и централи и драстичните уволнения на персонал. В Англия, която от 1990 г. е с тотално раздържавено, разпокъсано на малки, регионални производители електроснабдяване, тези съкращения обхващат вече 2/3 от всички заети в бранша. И въпреки това там цената на електричеството винаги е била поне с 25 % по-висока от тази на бившия френски държавен монополист - ЕdF. А 40 % от английските производители, въпреки значително по-високите потребителски цени, са постоянно на ръба на фалита. Британският модел на раздържавено електроснабдяване копира изцяло американския - на разбити на малки единици регионални снабдители на енергия.
Винаги след началото на приватизацията се отбелязва систематично намаление на инвестициите за строеж и поддръжка на резервни мощности и паралелни далекопроводи, които са нерентабилни, но абсолютно необходими за надеждността на енергийните системи срещу сривове. Съществуват и сериозни подозрения, че след приватизирането на сектора частният бизнес, притиснат от конкуренцията и от стремежа за повишаване на печалбата, ще